ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

              
         

Гълъбина Митева - раненият ангел на българската поезия

Култура
05.08.2015  |  09:12
8 352
Така я нарече поетът Любомир Чернев, така нарича себе си и самата поетеса
Гълъбина Митева
Петесата Гълъбина Митева дава автографи по време на представянето на стихосбирката „Тази вечер Господ ме целуна” в русенския Клуб на дейците на културата Снимки: Архив "Бряг" и Личен архив

 

 

Издателство „Бряг”, което миналата година издаде  поетичната книга на Гълъбина Митева „Тази вечер Господ ме целуна”, в момента подготвя новата й пета стихосбирка - „Минавам случайно”. Очаква се тя да бъде при читателите  през септември.

Днес русенският вестник"Бряг" е препечатал интервю с поетесатапубликувано във в. "Козлодуй днес".

 

Гълъбина Митева - раненият ангел на българската поезия

 

Така я нарече поетът Любомир Чернев, така нарича себе си и самата поетеса

 

 


Зорница Коларова


 

Гълъбина Митева е родена на 20 април 1966 година в Оряхово, майка на две деца. В творческата си кариера има четири издадени поетични книги: „Молитва" /1993 г./, „Пясъчен свят" /1997 г./, „Време за разпятие" /2008 г./ и „Тази вечер Господ ме целуна". Голяма част от стиховете й са преведени на руски език от Олга Иванова, член на Съюза на писателите в Русия. През 2008 година поетесата е приета за член на Съюза на независимите български писатели /СНБП/. От 1999 до 2012 година Гълъбина Митева живее в София, където работи като сервитьорка, продавачка, чистачка на жилищни входове. През 2010 година кандидатства и е приета в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски", специалност Педагогика. В трети курс прекъсва следването си поради липса на финансови средства. От 2012 година живее в родното си село Крушовица. През лятото на 2013 година работи като пастир на стадо от стотина овце. Всички тези обстоятелства правят поезията й такава, каквато е - често горчива, но ярка и завладяваща с искреността си. Гълъбина има крещяща нужда от пуст остров, море, две чайки, залез, бял лист хартия и перо.

- Днес „не е време за поезия”, а Гълъбина Митева продължава да пише. Всъщност има ли подходящо време за творене?

- За мен лично времето, което съм имала до момента е половин век, и е употребено за поезия. Имаше време, когато по-важно за мен бе да се издържам, да печеля пари за сметки и за храна, защото това са жизнено важни компоненти, целящи да крепят носителя на душата, т.е. тялото. Налагало се е да правя и други неща, освен да пиша, чистила съм жилищните входове на почти цяла София, продавала съм дрехи, обувки, банички, ягоди, но поезията ме е съпътствала винаги, с разликата, че е била на заден план. Навярно затова едва сега започва да ми се отплаща - когато аз вложих цялата си енергия. По какъв начин ми се отплаща ли? С многобройните читатели, които имам, с това, че книгите ми се продават.
 

- Кое Ви вдъхновява?


- Самият живот е едно голямо вдъхновение. Не, любовта сама по себе си не може да е пламъкът на творчеството, нито небето - единствено живият живот - такъв какъвто е, с всичките му хубави и лоши моменти.


- Вие сте написала покъртително стихотворение за потопа, застигнал Мизия. Какво породи желанието у Вас да възпеете именно бедствието? 

- Наводнението в Мизия беше една трагедия. Дори и да не си поет, сигурно ще пропишеш... Това беше едно безумие, което според мен не беше природно бедствие. Но хубавото в цялата история е, че нещата винаги си идват на мястото. В написаното може да се разгадае моята максима, а именно, че човек трябва да дава само това, което иска да се върне към него. Това е един закон, който не съм измислила аз, той е един от духовните закони, може би най-справедливият. Стихът ми дойде така спонтанно, на един дъх го написах, с много болка, защото аз съм много емоционален човек и мога да си представя какво значи да видиш къщата си потопена. А след това да събираш отломки от живота си, събирайки тук лъжицата, там клавиатурата, на друго място любимите книги и, да, ей там... някъде душата си.


- Коя и каква е Гълъбина Митева - житейския й път и за философията в живота й?


- Като цяло животът ми е много странен, много шарен, не мога да се оплача, защото просто си го обичам такъв, какъвто е. На мен целият ми живот беше любов и поезия. Аз винаги съм влюбена, ако не в мъж - просто в живота. Татко ми почина много отдавна, бях на 16 години. Знаете ли, пътят, който съм изминала, пробуди духовността у мен и ми донесе всички знания, до които трябва всеки сам да стигне. Просто човек трябва да бъде себе си - това е един лукс, който струва много. Луксът не са мезонетите, яхтите, почивките на Малдивите, или каквото и да било друго. 
Имам син и дъщеря, бащата на сина ми е поетът Димитър Никифоров, с когото живяхме 13 години. Разделихме се заради безумния му начин на живот. Ако приемем, че поезията е лудост, също както любовта - Никифоров отдавна е с двата крака в лудостта... затова и му се получава поезията на сто процента. В търсене на препитание заминах за София, това беше през 2000 година. Там живях до 2012 година, когато се завърнах при корените си, за да остана... Мисля, че точно тук и аз прекрачих с втория крак в поезията окончателно. София е една душемелачка и животът там беше абсолютно невъзможен за твореца в мен - работила съм минимум на две места, а понякога и на три. Докато работех, пишех - предимно нощем, ако ме събудят стиховете. Често стиховете идваха и през деня, но нямах възможност да ги запиша. Много съжалявам за всички такива моменти, защото много стихове се завърнаха там, откъдето идват, поради невъзможност да им обърна внимание и да ги приема. Може да се каже, че живея и от милостиня - мои читатели ми изпращат непрекъснато колети с храна, малки суми пари... и много любов! Много! Без храната и любовта им не бих запазила дълго физическата си цялост. Да, на поета хляб и залези му стигат, но... хлябът е с пари. Дори да присъства само той на трапезата - с пари е... А да бъдеш потърсен от издателство, което не иска да си платиш за тиража, т.е. издателят е наблюдавал, преценил е и е абсолютно сигурен, че продуктът (книгата) ще намери своята читателска аудитория - това е една голяма крачка по пътя на един творец. Това се случи с мен и четвъртата ми книга, за което най-дълбоко и искрено благодаря на издателство „Бряг” - Русе, и Маргарита Трифонова, която го представлява. Тя беше тази, която ме потърси след гостуването ми в едно телевизионно предаване и ми написа - Гълъбина, каква метла, какви 5 лева, дето се вика... та ти си поет. Предлагам ти да те издавам занапред.... Сега съвместно с издателство „Бряг” подготвяме петата ми поетична книга - „Ако звезда в шепите ти падне” ще излезе от печат скоро и... започва звездното ни поетично турне по села и градове.

Читателският интерес към моята поезия е огромен, например последната книга се налагаше да допечатаме няколко пъти, дори и сега чакаме още 20 броя от "Тази вечер Господ ме целуна".
А през есента влиза за печат шестата ми поетична книга, чието издаване спечелих след участие в поетичен конкурс, организиран от Издателство „Буквите”, представлявано от Иван Богданов. Сега се издържам от продажбата на своите книги, издръжката ми се свежда до сметките и хляба... и цигарите - не мога без тях. Водката... присъства по-често в стиховете ми и по-рядко на масата, защото не мога да си я позволя. А винаги съм казвала - по-добре на водка, отколкото на транквиланти и антидепресанти /смее се/. Всички свои стихове съм писала на гърба на кръчмарски сметки в ресторантите, където работех, между две сервирани ракии, между две шопски салати, на цигарени кутии, на билетчета за градския транспорт и т.н. Поезия не чета, в смисъл - не я търся за прочит, ако срещна случайно в интернет или на хартия стих, който задържи погледа ми – прочитам, настръхвам, забравям. Чета само духовна литература – Рудолф Щайнер, Брус Голдсбърг, Вадим Зеланд, Дънов, Едгар Кейси и мн.др. Сред моята колекция с книги има много, които не съм прочела, още чакат своето време, засега то не ми достига да пиша, но... все някога. Когато-тогава.

- Като какъв човек се самоопределяте? 

- Странен човек съм. Забравям всичко – в ежедневието. В буквалния смисъл не работя с петте си сетива. Служат ми, колкото да гледам с очите – да не се блъсна някъде. Чувам думите на хората, но не са ми фактор за оценка на чутото, а само шум. Всичко чуто възприемам с душата си, т.е. минава там, осмисля се там, а не със съзнанието. Карам на автопилот, както обичам да се изразявам, навигацията е някъде отгоре. Случва се да тръгна за някъде, не знам къде /случва се и да не знам/, но ако знам – изведнъж си променям намеренията или посоката. И после винаги разбирам защо е трябвало... вярвам на сто процента единствено и само на душата си. Защото разумът мисли, а душата знае. През последните 7-8 години аз изцяло й се доверявам и тя никога не ме е подвела.

- Кога за първи път посегнахте към белия лист?

- Към белия лист съм посегнала, може би, когато съм научила азбуката /смее се/. Аз неслучайно казах, че целият ми живот е поезия, петдесет години си е кажи-речи половин век, което хич не е малко. Преди да знам буквите и да мога да държа писалка, стиховете бяха в главата ми, понякога дори съм ги казвала, но не е имало кой да се сети да ги запише. Откакто съм започнала сама да си ги записвам, си пазя всички до един, имам една стая, която е пълна със стихове на листове. Навсякъде около мен е един истински хаос. Книги, дрехи и много стихове.

- Кой от семейството Ви подкрепяше най-много в първите литературни опити? Има ли друг писател в рода Ви?

- Това е много хубав въпрос, благодаря за него. Общо взето никой не ме е подкрепял никога - татко, светла му памет, беше себе си, почина твърде млад, когато аз самата не знаех какво е това поезия, чувах думи, но не ги пишех, а той със сигурност не знаеше, че аз съм поет. Ето сега ще ти кажа как ме подкрепяше мама. Най-много в кавички ме подкрепя тя. Тя непрекъснато ме е съветвала да си купя хапче против стихове. И ми казва: "Гълъбино, няма начин, мамо! Господи Боже, защо ме наказа така? Едно дете имам, а хората имат по две-три и всичките са читави, а на мен едно и то, дето се казва, не е стока. Тези стихове те побъркаха, бе, мамо. Спри да пишеш." Та общо взето има само един човек, който ме подкрепя, и това е мъжът, който сега и през последните десет години ме придружава в живота - Александър. Аз не съм му дала абсолютно нищо като време и присъствие, просто той така пожела да бъде до мен и само той никога не се оплака, че не му обръщам внимание. Само той не се оплака, че не съм готвила цяла седмица, че му се налага да си пържи по две яйца, никога не се оплака, че не съм го изпрала и т.н. Нямам време да му кажа здрасти понякога, а си взимам тетрадката и писалката и хващам полето с трите си кучета. 
Невъзможността на твореца да намери своето място и покой във физическия свят е мъчително състояние. Всъщност, не знам за другите, но лично аз съм абсолютно несъвместима с реалността. Едва ли има по-изстрадано творчество от моето - писах в условия на много глад и лишения, на тъмно, защото са ми спрели тока, или в студената стая зиме, с ръкавички на ръцете. Творила съм и навън под валящия сняг, който ми мокри листа, защото вътре преча на някого от своите близки. Поезията при мен е нещото, от което не мога да се освободя, дори да го искам (понякога съм го искала), бидейки разпъната на кръст между Земята и Небето, между думите и хората... между лудостта и нормалността - с глава на Небето и крака на Земята - едно наистина жестоко разпятие... А колкото до въпроса има ли други писатели в рода ми - не, няма.

- За кого е Вашето голямо благодаря днес?

- Моето благодаря е първо за моите читатели. Ето какво бих искала да им кажа: Прекрасни мои, благодаря ви, че ви има! Аз съм поет само и единствено защото ви има вас - моите читатели. Никой не може да нарече себе си писател, ако няма своята аудитория! Благодаря ви, че ме обичате такава, каквато съм - малко луда, но истинска, както ме определи една от вас... Тук е моментът да благодаря на Стефан Лазаров, президент на ЕТ „Косаня” гр. Мизия, защото той беше първият, който повярва в мен и в моя талант.
А моята поезия успя наистина да намери своите читатели благодарение на издателство „Бряг” - Русе, с което работим съвместно вече две години, и мисля, че ще останем заедно... докато мога да пиша! 

Благодаря на редакцията на печатното издание „Козлодуй Днес” за това интервю, както и на Виж ТВ - за заснемането на материала. Най-искрено пожелавам на екипа зло да ви забрави.

И още – от най-дълбокото на душата си бих искала да благодаря на онези от вас, които по различни причини ме подкрепяхте през най-трудния етап от пътя ми, а именно през последните две години, през които съм без работа, и съм само поет. Те си знаят кои са - писателят Иван Колев, Елка Хальова, Ива Захариева, Стела Софранова, Димитринка Демирева, Наташа Попова, Веселка Донова, Ники Добрева, Красимир, Радослава и Цветомир Симеонови, Симона Симеонова, Румяна Начева, Петя Йотова – поетеса, и ред други хора и институции. И, последно по ред, но не и по значение – благодаря на създателя за това, че се събудих тази сутрин, за новия ден, през който мога да обичам всичко, което ме заобикаля. Защото Бог е любов и основното, за което сме тук - на земята - е да обичаме - себе си и другите.

 

в. "Козлодуй днес", 07.07.2015 г.

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

 

 

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати
© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design