ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

              
         

Йоаний: Сънувам ветрове, носят ме в безкрая, но не мога да видя бъдещето

Култура
13.09.2015  |  12:14
2 330
Иван Иванов-Йоаний

 

Пламен КАЛИНОВ, вестник "Бряг"

 

Отдавна не бяхме се виждали и когато го зърнах да дими замислено с неизменната си лула в едно есенно кафене, Йоаний ми даде странна покана за новата си изложба. Събитието ще бъде на 15 септември от 18.00 часа в малката галерия на „Борисова”6. „Ами, маестро - рекох му, отдавна те няма на тепиха в Русе, нещо се умълча, да вземем и да направим едно интервю, ще ми е интересно, ти винаги имаш какво да кажеш”, завърших аз офертата. Последва загадъчна усмивка, после преместихме разговора за други неща. И все пак, на изпроводяк, успях да си „откъртя” по приятелски това много странно интервю.

    В уреченото време, когато слънцето е малко преди залез влязох в „Светаясветих” - ателието на художника. И потънах в миризмите на маслените бои, на английски черен чай и натрапчивата, горчива нотка на перфектен тютюн за лула от най-висока класа. W.O.Larsen Black Diamond, Tilbury Cherry Cream, Clan Aromatic…?! Не посмях да го попитам, отдавна изоставих тоя занаят, но си признавам, че зверски ми се допуши, докато присвивам болни очи срещу видението от статива, върху който стоеше току-що работена картина на ангел, но с демонично изражение. Зад гърба ми имаше платна с красиви ангелски лица, това на статива беше страшно, защото ме засмукваше като с фуния. Иван забеляза втренченото ми взиране и каза тихо: „Бореус - злият вятър, син на Титана Астрей. Майка му е зората Еос. Още го рисувам, трябва да е готов за изложбата”. Седнахме уж за кратко, а времето неусетно докара здрача в ателието. Обещах му да не оригиналнича. Исках да обхвана възможно повече от неговите откровения, но си признавам, че Йоаний е необятен - и като творец, и като събеседник, и като приятел, с когото можеш да изядеш една торба сол, за да стигнеш до съгласие с понякога страховития му рисунък. Беше изненадващо интервю, мислех си, че мога да го „разпъна” с въпроси, но не стана точно това. Сега е Ваш ред да го прочетете. И по-добре да дойдете на изложбата, там всичко със сигурност ще бъде по-разбираемо, просто защото ще го докоснете с очи. А иначе, благодарности на маестрото, който е необятен и за да го опиша, за него няма да ми стигне дори и една кофа с мастило.

 

- Кога те навестиха виденията за тази изложба, има линякаква конкретна причина да подредиш точно тези платна?И как се рисува нематериалното културно наследство Intangible Cultural heritage?

- Преди много години с мои ученици направихме първия клас „Наследството на България”, заедно с проф. арх. Тодор Кръстев, председател на Българския национален комитет на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС). Тогава това беше една „пионерска”, първа по рода си в България,  инициатива, а сега ми се струва, че вече е част от културата на съвременния българин. Казвам го обаче с ясното съзнание колко обтекаемо понятие е „културата” на съвремието изобщо. Но това е извън темата на моите видения изобщо и по принцип. Япония е водеща страна в съхранението на нематериалното наследство. Японците са образец за регистрация  и отношение към феномена на т.нар. „нематериално културно наследство”. Помня, че децата тогава бяха много доволни, бяха очаровани, въодушевени, но каквито и думи да употребя, тогава ние произведохме един истински фурор. След доста сериозно мълчание през последните 4-5 години, реших да послушам отново съвета на моите сегашни ученици и се наговорихме в навечерието на новата учебна 2015/16 година да открием точно тази изложба. Така че, децата, моите ученици от НУИ „Проф. Веселин Стоянов”, са моторът, индикаторът, бензинът, ускорителят и предизвикателството да я има, на пръв поглед само, странно наречената изложба ICH (Intangible cultural heritage), или изяществото на „Нематериалното културно наследство”.

Повече от 20 години, далинаистина станаха толкова(!) (усмихва се забулен в дима на лулата си), съм свикнал да се доверявам на вкуса на учениците си в Националното училище по изкуствата. Ние взаимно обичаме да се провокираме- учителят и неговите ученици. Така достигаме до много популярното „второ мнение”, т.е.стъпваме върху острието на креативността и на мисълта,и правим интересни неща, за което съм им много         благодарен.

    - Не те ли смущава, примерно, канонът на учебната програма. Това е извън задълженията ти на педагог по рисуване, по изящество?

    - Не, не ме смущава изобщо. Задължителните неща и без друго трябва да се научат. Те са азбуката на един художник. Извън „канона” се учим да мислим продуктивно, да мечтаем, да имаме нови хоризонти. Това е упражнение по мислене, развива много качества, необходими за творческия процес в по-зрелите и истинските години, когато започваш да осъзнаваш наистина какво можеш с четката. Всичко това е филтрирано най-напред през мен, затова се доверявам на усета на учениците и те се доверяват на мен. Много е красиво и неповторимо усещането, има в него експлозия и имплозия едновременно, това те всмуква и те катапултира в непредполагаеми височини на мисленето. В тази изложба, която откриваме във вторник, зрителят ще има възможност да опита досега на неосезаемото, всичко това ще стане и с участието на моите ученици.

     - Водиш ли все още статистика на това, коя поредна изложба или проява минава през теб- и като конструиране, и като процес на рисуване, и като културен мениджмънт, броиш ли ги, какво показва вътрешният ти „каталог”?

    - Както споменах, от 5 години не съм показвал почти нищо пред публиката в Русе и в малката галерия на „Борисова” 6. Миналата година се изненадах, за пореден път, от самия себе си. Опитах се да броя изложбите си. За 25 години блъскане в изяществото съм направил повече от 100 самостоятелни изложби. И понеже в изкуството вече паднаха т.нар. „бариери”, съм правил какво ли не- от чисто художество, през инсталации, пърформанси, участия във фестивали.

- Помниш ли хората, които те учиха през първите години на художеството, какво ти казваха те?

- Първият ми учител и досега апологет на моя талант си остава покойният Кирил Станчев. Бай Киро, както го наричахме учениците мув Русе, беше и си остава, засега, най-ярката и колоритна личност, която съм срещал някога.Аз бях най-малкиятму ученик, а той проявяваше към мен особен сантимент. Нещо си допадахме,  как точно и защо си допадахме, не съм си давал сметка, пък и съм бил още хлапе, не съм мислил за тези неща изобщо. Може би му допадах като зевзек, аз бях доста,не особено в релсите хлапе, самостоятелен и схарактер. Имахме си дотолкова доверие, че съм оставал да пренощувам в ателието му, което беше един невероятен русенскимузей на изяществото

и причудливите неща. Взимаше ме бай Киро за ръка и ме водеше на сладкарница „Тетевен”. Помня, че беше малко против това да отивам да уча в Художественото училище в Казанлък,но нямаше как, трябваше да опитам и това предизвикателство. През това училище минахме доста русенци. По моето време за едно място в Казанлък се бореха 30-40 момчета. През 80-те години на миналия век все още имаше някаква духовност и сериозно отношение към изкуството и образованието изобщо, но технологиите промениха тези съотношения-не знам дали обаче е за добро. Рано е да се коментира. И се сещам за един мой любим мислител от съвремието-проф. Александър Фол, който обичам да препрочитам и който казва, че трябва да изминат поне 25-30 години след преобръщането на символите и осмислянето на времето, за да се възстанови държавността. А според мен,  държавността е преди всичко култура.

- Това е доста категорично, но да приемем, че в началото на началата на всяка една нация е нейното културно самоосъзнаване, идентичността може би се появява най-напред на културно равнище?

- Цицерон още е казал, че всяка нация има нужда от култивация на духа. Защото латинското понятие „култура” се отнася директно до обработка на земята. Ако приемем, че душевността наедна нация е като необработена нива или облагородена от културата, процесът е обясним. Да обработиш духа с философия, това е нещото, за което говори Цицерон. Тук е смисълът и на държавността.

Има една поучителна история със сър Уинстън Чърчил от началотона Втората световна война. Този легендарен човек с уискито и пурата попитал генералите си как смятат да осигурят пари за модерно оръжие. „Ще отрежем от културата”, казали му военните. „Ами, без култура, тогава за какво ще се бием”, попитал Чърчил и обобщил, че без култура, всъщност, няма държавност. Т.е.повторил е по някакъв свой начин казаното от Цицерон.

- Ти си възпитаник на Търновската изобразителна школа, съжаляваш ли, че не си учил изящество в Академията?

- Никога не съм си мислил изобщо за Академията. Дори ми се струва, че и във Велико Търново нямаше да кандидатствам, но обстоятелствата се стекоха така, чепопаднах във Втората българска столица, за да уча художество на по-високо, академично ниво. Разбира се, образованието е много важно нещо, не съжалявам, че съм учил в Търново, беше прекрасно време. В България, за съжаление, открай време, училището, по принцип,е масово училище. Нямаме елитарни учебни заведения от рода на Оксфорд, Кеймбридж. Тези класации между българските училища и висшите им проекции са малко или много в условна форма, затова казвам, че не е нещо особено да учиш в Академията или пък да завършиш изобразително изкуство в Търново. Важно е какво показваш на платното. Елитарно образование в бедна държава е трудно, да не казвам невъзможно, да се направи. Ако съм имал възможност, със сигурност щях да уча в чужбина. Не съм имал, затова и тук наученото ми стига.

- ФрансискоГоя, Ван Гог или Пабло Пикасо - кой от тези тримата титани най-много ти харесва. Ако трябва, ми кажи твоите предпочитания, защото ги изброих съвсем произволно?  

- Безспорно, големи са. И тримата. В пътя на артиста, на художника, винаги има някакви спътници. За мен, ако изобщо е необходимо да цитирам някакво име, това е италианецът Джорджо де Кирико. Това е виртуозът на метафизичната живопис, на необарока, създател е на един особен неометафизичен стил. Това за мен е най-уникалният и странен художник от началото на миналия век. Говоря за ранен сюрреализъм. Повечето от идеите на големите сюрреалисти са на Джорджо де Кирико. В Париж, където е живял, той е бил в компания с Пабло Пикасо, Гийом Аполинер, художника Андре Дерен, поета Андре Бретон и Макс Жакоб. Той става основател на движението за метафизична живопис. Тези колоси са били впечатлени от италианеца. Де Кирико написва и един трактат, наречен „Класическите художници” - и започва да рисува по тези постулати. И става така, че най-авангардното в съвременното изкуство е …класиката. Дори и последните модерни течения в живописта, те вече са неизброими, стъпват върху класиката и трактата на де Кирико. И пак в този смисъл, класиката винаги е класика, но не само защото е модерна. Точната дума е концептуалност, идея за изразяване, която е уникална и неповторима в калейдоскопа от течения, авангарди и други търсения. Цялата европейска култура и традиции, в това число и живописта, са в концепцията на класическото и за мен е важно това да съхраним. А класиката извира от древна Гърция - там е кладенецът на концепцията за живота изобщо. Ние сме преносители на всичко това във времето - който може да го прави, разбира се. Пък и всичко е въпрос на личен избор.

- Демоните или ангелите те измъчват повече, когато ги рисуваш, ти имаш много специфична техника на мисълта в картините?

- Аз не се стремя нито към едното, нито към другото. Моят стремеже равновесието. Не може да се усети ангелското, ако няма контрапункт. И в двата случая става дума за илюзии. Това са илюзии на битието. Аз рисувам тези илюзии. В изложбата, която ще откриясега,съм търсил алегорията на ветровете. Древните са имали алегории на нематериалното-на ветровете. Например половината ветрове, като Зефир (топлия вятър) са добри, а другата половина са лошите ветрове. Такива са изображенията им в Кулата на ветровете в Атина, която аз съм сънувал, колкото и странно да ти прозвучи. Сънувам ветрове и те ме носят над миналото и настоящето, но не мога да видя бъдещето. Преди много време правих едни колажи за първата българска метеорологична станция, която е открита в Русе. Позаинтересувах се, намерих всичко от митологията и сега вече ги имам изрисувани като ангели. Моите ветрове са с излъчването на ангели, ще ги види публиката.Но как да ти кажа, това не е нещо особено ново под слънцето. Дяволите и ангелите ги има и при Захари Зограф. В Индия рисуват в храмовете жестоки сцени от ада, но поверието им е, че човек трябва да премине през тези неща, за да стигне до чистите видения. Затова казвам, че балансът е важен, за да може публиката да усети равновесието. И да може да оцени красивото. Т.е. да си изгради своя собствен контрапункт.

- Вярваш ли, че красотата ще спаси света?

-Достоевски! (вдишва дълбоко дим от лулата!)

- Да, Достоевски, но го искам в перифраза на Иван Иванов, каква красота ни е нужна днес?

- Само красотата и добротата са нещата, които могат да ни спасят, да оцелеем духовно и физически, защото те са свързани. Винаги е било така, откакто човекът има понятие за себе си като мислещо същество, което притежава таланта да пресъздава мислите си чрез линиите, чрез художеството, чрез музиката, чрез гласа си, чрез извивките на тялото си, да облича мисълта си в думи и т.н. Не съм много по силните обобщения, но се сещам за Лао Дзъ, създателят на даоизма, който  твърди, че природата никого не предпочита, но винаги е с добрия.

- Има една крилата фраза: Животът е кратък, изкуството-вечно? Мислиш ли, че един ден ще си във Вечността с това, което рисуваш?

-Сократ е казалсъщо, че човекът е мярка на всички неща-видими и невидими. Което пък ни препраща към началото на науката психология. Изкуството е философия, която ни помага да станем по-добри и по-красиви.

- Измъчват ли те понякога картините ти? Можешди да спреш да рисуваш, ако не ти върви?

- Майсторството е в спирането. Древните са казали, че една от най-великите тайни в художеството е мигът, в който знаеш точно кога да вдигнеш ръка от дъската. А французите твърдят,че врагът на хубавото е …по-хубавото! Като по-млад, когато нещата ми вървяха страхотно, можех да оставя нещо недовършено, сякаш така ставаше по-хубаво. Важно е да владееш момента на спирането.

Така и с тази предстояща изложба съмзапочвал и съм спирал и съм събирал от доста време нещата, за да ги конструирам и да ги покажа на моята публика. Няколко опита правих да събера подобна изложба, все не се получаваше, но ето че моментът дойде и аз ще очаквам всички мои почитатели и зрителис интерес. Приготвил съм, освен картините,и още една изненада за публиката. Но който дойде, той ще разбере за какво става дума.

 

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати
© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design