ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

              
         

Марияна СОКОЛОВА: Ние сме субстанция на водата, човекът е мислеща вода

Култура
01.08.2015  |  19:28
2 172
Марияна Соколова художник

 

Пламен КАЛИНОВ, вестник "Бряг"

 

Марияна Соколова подреди в средата на юли 42 картини в малката галерия на „Борисова”-6. Показа нов прочит на съвремието, чрез невероятна комбинация от акварелни техники и сюжети, посветени на нейния любим град Русе. Акварелът за нея е начин на живот, същност и особена ритмика. Това интервю беше направено броени часове преди да изтече регламентираният срок на пребиваването на експозицията в галерията. Две седмици, в които си разпънат върху кръста на собствените си открития, които трябва да споделиш със зрителите. Всъщност Марияна ни поднесе оригинален и женствен артефакт, наситен с причудливи светлосенки, очертания и сюжети, посветени на цветовете и багрите около нас, вдъхновени от артистичния рисунък на Русе във времето. От контурите на лодките и тласкачите по Реката - до гърбиците на покривите и красивите еркери на барока в архитектурния ритъм на Малката Виена. Имаше прохлада и ласка в докосването на Марияна  до нажежения ни делник. В изложбата долових съвършения подтекст на художничката, която рисува не за да демонстрира перфектния си рисунък, а за да ни накара „перфектно” да се замислим върху поднесения сюжет. Поне това усетих, докато разглеждам изложбата. Няма поза, няма излишество, какво има тогава в магнетичния кръг на акварелите?-това беше въпросът, с който тръгнах към интервюто. А по-нататък, ето какво се получи.

 

 

- Кажи ми най-напред нещо за себе си. Има ли наследствено ДНК, нещо, с което да обясниш любовта си към рисуването?

- Знам, че прадядо ми е имал художнически способности. Казват, че много обичал да се усамотява и да рисува. Аз не го помня. Но помня, че баща ми проявяваше склонност към скулптирането, обичаше през зимата да прави снежни скулптури, да ги извайва - точно така, той с часове си играеше със снежните фигури в двора и обичаше да ме забавлява с тях. В Русе имаше един сладкар, който правеше скулптори от лед пред дюкянчето си и това много допадаше на татко. Имах чувството, че те двамата се надпреварват в това отношение. Не знам обаче кой е бил по-добър, но споменът за сладкаря е жив, за него стана дума, когато открихме първия фестивал на ледените фигури през зимата на 2015 г. Аз обаче пазя жив спомена за татко, може това е наследственото усещане към детайлите в живота по принцип и към рисуването, разбира се.

- Кой друг знаеше за тези упражнения в художеството на твоя баща, не може да не е имало и други, освен теб, да го разбират и да приемат любителското му изкуство?

- В Русе имаше невероятно артистичен дух през моето детство. Татко беше агроном, но се интересуваше от литература, от изящество, от музика. Той имаше приятел, д-р Свирчев, който пък се занимаваше също любителски, но доста успешно, със скулптура и с какво ли не още, двамата си допадаха, като представители може би на русенската, културна енциклопедичност. Докторът се забавляваше, докато ме учи как да правя пясъчни фигури, или как да извайвам отделни линии върху белия лист, впечатляваха ме сръчността му, неговата сърдечност и весел, открит характер. Детски спомени, но трябва да са били доста силни, след като съм ги запомнила толкова ярко, с усещането за въздействие и влияние върху избора ми да се посветя по някакъв начин на рисуването.

- Как се озова в художническия занаят, откъде изобщо ти хрумна, че трябва да започнеш да рисуваш, и то в една много трудна техника „акварел”?

- Пак е свързано с детството и с илюстрациите на Марайа по приказките на Андерсен. С тази книжка пораствах и до ден днешен може да се каже, че не съм виждала по-съвършено изящество от тези илюстрации. Може и малко наивно да е това, но е  точно така. Марайа е „причината” сега да рисувам. Нали е известно, че всичко красиво и грозно в живота на всеки човек започва от… подражанието, всичко зависи от примера и онова, което ще те вдъхнови през първите седем години (усмихва се!). Моите родители ми подаряваха книги, тогава нямаше лаптопи и смартфони. Илюстрациите на изданията бяха много красиви. Аз буквално фотографски исках да рисувам като Марайа, което, разбира се, беше непосилно за детските ми усилия, но по-важното е, че онова усилие тогава сега е реализирано в поредната ми изложба, във всичко, което съм нарисувала дотук.

-Не може родителите ти да не са забелязали дарбата, която имаш. Кой те откри за рисуването?

- Това стана в началното училище. Учителката ме е забелязала как работя с пластелина. Бях направила фигура в движение. Възрастните много се впечатлиха. Чувах ги да си говорят как трябва да продължа да се усъвършенствам, защото това е дарба. Но не ме пратиха в художествено училище, може би защото бях едно дете, не знам. Помня обаче, че ходех на кръжок по изобразително изкуство и там ми преподаваше Владимир Ангелов. Той е учил стенопис във Велико Търново, но неговата страст е живописта. Поколения талантливи деца от русенските училища, вече зрели хора, знаят какво представлява този невероятен педагог и живописец. От него е първата ми осъзната любов към изобразителното изкуство. Така започнах и рисуването не ме напусна като усещане за свобода и в математическата гимназия. Като гимназистка ходех на курс по изобразително изкуство при Станчо Станчев в Младежкия дом. Този тих и приветлив художник си отиде внезапно, броени дни преди да открие изложбата си тук, на „Борисова” 6. При него научих доста неща от технологията и похватите в живописта. Станчо Станчев е ненадминат пейзажист, с дълбочина и усет към детайлите, които сега се опитвам и аз да постигам в моите картини. Той ми даде криле да кандидатствам с рисуване и архитектура, обаче не ме приеха и трябваше да се заловя да рисувам плакати в базата на предприятието ДСО „Петрол”. Все пак бях някакъв художник, макар че рисувах лозунги, а за 1300-годишнината на Българската държава се квалифицирах в перфектното зографисване на прабългари с ризници и шлемове. Беше много вълнуващо и шокиращо, като си го спомням сега, наистина се бях специализирала в тази тематика и плакатната живопис по бензиностанциите (отново се усмихва!).

- Предполагам, че това с бензиностанциите не те е вдъхновявало кой знае колко. Само че искаш ли да признаеш защо се раздели с мечтата да учиш в академията и завърши инженерна специалност в нашия университет?

- Обстоятелства! Не са ми достигнали сигурно „връзките”, в Академията се влизаше много, много трудно, да не казвам невъзможно за простосмъртните. Но пък в Русенския университет попаднах в клуба „Илия Бешков”, който се

ръководеше от Иван Токаджиев. Случайно открих студентското ателие на художниците-инженери. И заедно с математиката съхраних любовта си към рисуването. С Токаджиев правехме вечери на световни художници, той провокираше размисъл у нас изобщо за изкуството. Сигурно съм участвала в десетки студентски пленери, много неща научих и там, в този университетски кръжок.

- С какво те впечатли акварелната „технология”, при нея трудно се правят корекции, много са важни контурите, изисква се понякога фотографска памет?

- Аз рисувах с масло, но се пробвах и с акварел. В ателието в университета експериментирах различни техники, беше райска свобода. Няма канони, няма задължителна програма, просто рисуваш, налучкваш, а когато не се справяш, Токаджиев помага. Разливах върху една стъклена палитра бои, завъртах листа върху това цветно петно, получаваха се уж произволни очертания, които след изсъхването започвах да оформям. Това беше игра на въображението и на способността ми да извайвам сюжети. Благотворно влияние ми оказаха тези експерименти, научиха ме, че да си свободен в изкуството, първото и най-важно условие е да не се стъписваш от желанието да опиташ нещо ново.

-Ти не си имала кой знае какъв пиетет към инженерството, но пък университетът ти е дал друга опция - тайните на дизайнерството?

- Признавам, че имах късмет със специализацията ми по дизайн. Там вече се срещнах очи в очи с преподаватели от Художествената академия, учих композиция, направих така, че следдипломната ми квалификация да се изпълни с реално съдържание, да ми даде нови познания за света на изяществото. Късмет имах и заради факта, че в университета по същото това време започна създаването на дисциплината „Промишлен дизайн” с проф. Никола Орлоев. Тук ставаше дума за креативност в модерните измерения на понятието, за ергономия, за пригодност на творението на дизайнера. Правиш нещо, обаче то трябва да се продава, да предизвиква интереса на публиката, да е разпознаваемо като марка, като стилистика в променящия се свят. Слушах внимателно лекциите на Орлоев, зареждах се с нова амбиция. И, разбира се, попаднах в една нова структура, с много сложна абревиатура - Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по селскостопанско машиностроене (НИПКИСМ). Така че, аз рисувах машини (повдига многозначително вежди и рамене!), но не забравях за акварела и живописта.

- Ами ако приемем, че това е твоята същност, обяснимо е защо не си се отказвала от рисуването през всичките тия години?

- Това действително е моята същност, защото докато рисувам с вода, аз изпитвам една особена лекота. Пък и нали човешкото тяло е 70 % вода, ние сме субстанция на водата, ако мога да се изразя по-поетично, човекът е „мислеща вода”.

-С какво те предизвикват, изненадват формите, които искаш да изрисуваш? Кога те  уморява една картина?

- Боите в акварела се нанасят много лесно върху картона, трудностите започват обаче след това. Разливането на носи риск, не винаги се получава точно това, което искаш. Реализмът е много разтегливо понятие в акварела, но това, че съществува именно този риск, ме зарежда и ме кара да рисувам. Хубаво е, когато констатирам, по някакъв само мой начин, как мога все пак да контролирам нещата. Всички нанесени върху картона слоеве изсъхват, вглъбяваш се в контурите, бавно и методично започваш да постигаш замисъла. И усещаш, че се получава неподражаем реализъм, почти като фотографска плака. Тренираш въображението и търпението си едновременно, поне това усещам аз. Но съм забелязала, че стават само ония картини, в които съм в най-добрата кондиция на позитивизма. Когато усетя, дори и за секунда, че картината не тръгва както трябва, просто спирам. Насилието над една картина не носи нищо добро за твореца. По-добре е да спра и да прекъсна насилието, на други ден виждам вече с „други” очи нещата и пак започвам от началото.

- Ти имаш особен рисунък, мислиш ли, че си разпознаваема, примерно в една обща, а не самостоятелна изложба?

- Струва ми се, че колегите могат да ме разпознаят. И онези русенци, които са идвали на досегашните ми изложби. Мисля, че съм „намерила” себе си, доколкото това е непрекъснат процес, защото той няма начало и край. Ако рисуваш със сърцето и душата си и непрекъснато трупаш нови технологични умения на рисунъка, тогава си истински, не лъжеш, не се преструваш, а това е забележимо. Както и фалшът е забележим, особено в рисуването, няма как да го нагласиш, ако не си искрен. Във всяко нещо е така, животът не търпи фалша, или ако го търпи, цената на това търпение е много висока.

- През есента русенската група на художниците ще прави голяма обща изложба за 70-годишнината на гилдията.  Мислиш ли за това участие, как ще подбереш нещата, с които ще участваш?

- Не съм сигурна какво точно ще подбера. За тази изложба (на „Борисова”-6, б.а.), работих една година. Със сигурност изборът ще е труден. Трябва да прецизирам намеренията си. В смисъл, как искам да ме видят в общото цяло ценителите на художеството. Но ще подходя отговорно, защото 70 години организирани художници в Русе са знаменателно събитие, не бива изобщо да си правим илюзии, че подобно постижение е възможно, ако в този прекрасен град не работят и не творят още по-прекрасни хора. Групата има своя „биография”, има възходящ път, колкото и противоречиво да е случващото се през последните трудни години. В гилдията дойдоха млади и талантливи творци, и поне за мен животът на групата е изпълнен с творческа амбиция, а съдържанието наистина ще го видим на тази голяма есенна изложба, въпреки тежките времена.

- Възможно ли е в 21-и век, при сегашния динамичен и много скъп живот, човек да живее само от рисуване, дори и да е най-добрият художник?

- Този, който има желание и талант, не спира пред нищо. А да се живее само от картини днес е трудно, да не казвам невъзможно. Вече 15 години се занимавам последователно с рисуване. Колко успешно и колко градивно, това е оценка на публиката, която или купува или не купува работите ми. Но животът има своите потребности и не можем да ги забравим, както не мога да забравя да рисувам. Имам колеги, които оцеляват, но само оцеляват, докато аз не мога да си позволя само да оцелявам. Щастлива съм, че възпитах и отгледах прекрасни деца, че те се реализират успешно в своите области и правят това, което им харесва и което обичат да правят. Тези неща са важни, а иначе никога няма да спра да рисувам. Рисуването е същност, нещо като култивиран рефлекс на усещането, че си жив, потребен и разбираем с любовта си към най-близките и към тези, за които е предназначено твоето изкуство.

 

 

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати
© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design