ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

              
         

Проф. Андрей Даниел: Русенци, където и да сме по света, все сме от една …махала!

Интервю
05.07.2015  |  08:43
1 736
Българската публика обича да мисли и да задава въпроси, не да получава готови отговори, казва големият български художник
Андрей Даниел художник
Андрей Даниел пред голямото си платно „Париж”

 

Интервю на Пламен КАЛИНОВ, вестник "Бряг"

 

 

За него казват, че е един от най-добрите ни художници. Той е роден в Русе на 28.3.1952 г. Завършва живопис през 1977 г. в НХА. Проф. Андрей Даниел е първият носител на Националната награда „Владимир Димитров - Майстора” /за 2012 г./ след възстановяването й.

 Харизматичният творец работи основно живопис, но владее изяществото и на стенописването, увлича се от графиката, не му е чужд адреналинът на сценографията. Има над 100 участия в изложби у нас и в чужбина. Тук беше в късната пролет, когато подреди със свои ученици платна в голямата изложба на НХА, по повод 15 години от създаването на русенския клон на Societe Generale Експресбанк.

Андрей Даниел е автор на книгата „Неща, места и хора“ 2011, ИК „Захарий Стоянов“, София. Преподава в Художествената академия и в Националната гимназия за изящни изкуства. Водил е магистърски класове в Сеул, има изтънчено чувство за справедливост и обича да размишлява професионално върху философските основи на изкуството.

 

 

- Проф. Даниел, 55 години на дълга раздяла и дълго завръщане в Русе, но ето, че отново сте в родния град. Старото място, старото гнездо, където се е случило съкровеното докосване на малкия човек - бъдещ голям художник, с изяществото на света и неговите форми. Какво Ви носи всяка нова среща с Русе?

- Естествено, вълнение, може би. Годините напреднаха, а аз ставам все по-сантиментален. Като че ли нямам ясна представа какво е точно усещането. Но, наистина, всяко идване в Русе за мен е специално усещане. Може да е за един ден, а пък аз го преживявам като цяла година. Виждам хора, с които почти сме се забравили, или пък срещам хора, с които никога не съм се познавал, както е сега с Вас за това интервю, което също ме вълнува по особен начин.

- Това русенски стереотип ли е, да се потапяте без страх в най-дълбокото на житейската река и да се адаптирате безпроблемно към нейния ритъм?

-  Може би е нещо подобно. Бързо влизам, например, в общите спомени със старите другари от махалата. Аз съм от този квартал, в който е и Художествената галерия на „Борисова” 39. Тези места ги познавам като на длан. А Русе се промени неузнаваемо за изминалите години и в същото време е с онзи дух, който аз познавам, което е прекрасно. Защото духът прави града. Както се казва, русенци, където и да сме по света, все сме от една …махала! (смее се)

- Ние сме в „голямата махала”, в „глобалното село” на модерния свят. Нашият град действително е променен много и все пак, през очите на художника,  как ви изглеждат контурите на новия/стар Русчук?

- Безусловно е, неоспоримо е, бих казал, че  Русе тотално се е променил. Разбира се, аз си живея с носталгията по Русе от моето детство, това, което и сега ми е много мило и много близко, но контурите от детството са неизтриваеми. Дали обаче това е, защото, като по-малък, съм виждал къщите по-големи!? Или, защото улиците са ми изглеждали по-дълги и по-широки!? Нямам наистина представа. Урбанистиката, която се е прокраднала между старите сгради и паметниците на културата, между тези „палати” на русенския дух, малко разваля впечатлението. Бетонът и стъклото не винаги са най-доброто съжителство със старата архитектура, но вероятно това е част от стереотипа на модерното време и ние сме подвластни на неговия ритъм. Лично аз, разбира се, скърбя, тъжен съм за моята родна къща, която вече я няма и на нейно място има издигнат …блок. Но пък има друго приятно усещане, като се обърна с гръб към този наистина грозен блок, гледката е почти същата, каквато беше от прозореца на моята родна къща. Така че, има парчета и цели „атмосфери”, които си стоят непокътнати в Русе и когато съм тук, аз с удоволствие си ги …възстановявам.

- Искам да ми разкажете нещичко за Вашия професорски сблъсък с креативността на младите художници. За онова, с което Ви изненадват колегите Ви в академията, тези момичета и момчета, които са в рисувалното училище, за да учат от вас занаята? Както се казва, Вие им държите ръката, учите ги да виждат в перспектива онова, което заедно рисувате.

- Ние имаме много талантливи деца, сигурен съм в това. Напоследък си правих едни особени сметки, защото съм преподавател със собствено ателие и нося големи отговорности за тези, които се учат при мен. Вече 26 години правя само това. Спокойно мога да го кажа - имам доказателства, че от академията излизат сериозни творци. С доказан талант, с идеи. За съжаление, почти една трета и дори повече от тази третина не са вече в България. Върху това трябва да се помисли много сериозно, защото е голяма загуба на живи хора, които обичат и могат да правят това, което им е по божие призвание. А тях ги няма в България, не знам друга държава да си пилее с толкова лека ръка талантите. Но и тези, които са навън, правят едно голямо добро на родината ни, защото по всички кътчета на света за България чрез тях говорят хубави неща. Наистина имам много добро усещане именно в тази посока.

- Какво мислите за съвременните меценати. Имаме ли нужда от големи, класни дарители и апологети на изкуството?

- Винаги и по всяко време, във всяка епоха е имало нужда от такива хора. Когато обаче говорим за институционални меценати, примерно като една голяма банка или корпорация, тогава се реализират и мащабните творчески инициативи, а и резултатите не закъсняват. При личното меценатство може да се получи подпомагане заради самия жест, получава се една перспектива навътре към душевността на самия дарител, той го прави, за да даде покой на душевния си подем от това, че харесва даден творец, но не иска да афишира жеста. Звучи някак интровертно. Но аз ги разбирам и тези меценати. По-скоро си мисля за творбите, които потъват в личните пространства на мецената, те не могат да бъдат видени от широката публика. Но ние живеем в такъв вид общество, в което без меценатството не може да съществува добро изкуство. Държавата има свои тежки проблеми, тя живее в перманентни политически, икономически и финансови кризи, измисля си такива кризи, как да намери време за подкрепа на изкуството. Това е много пресилено, но е точно така, звучи като гротеска, а е самата истина.

- Добре, нека тогава да поговорим за „Квадрат 500” - този музей на изяществото допада ли Ви, нали го сътворихме чрез държавата и то в тежка финансова криза? Поне така твърди министърът на културата Вежди Рашидов, един голям български скулптор, със световна известност, а напоследък и политик?

 

 

- Моето усещане за това ново културно „съоръжение” ( усмихва се!) е много противоречиво. Безспорно София, като столица, и България имат нужда от нещо подобно. Но дали то трябва да изглежда точно така, точно по този начин? Дали пък не е проява на някакъв особен национален комплекс? Това решение за „смесване” на българско и чуждестранно изкуство много ме стъписва. Не съм сигурен, че сме постъпили най-приемливо от естетическа и художествена гледна точка. Занапред ще си задавам още въпроси все в тази посока, ще проверявам своите „за” и „против” къщата на изкуствата, наречена „Квадрат 500”.
- Мен лично ме смущава претенциозното наименование „музей”, защото по-скоро това е една мегаломанска галерия, но това е лично виждане. Аз Ви питам за естетически и професорски, изкуствоведски прочит на „Квадрат 500”.
-  В този ракурс може би сте прав. Музеят има образователна и възпитателна функция, докато галерията е нещо друго. Музеят фундаментално е образователна институция, тя има особени натоварености. А „Квадрат 500” е по-скоро една лична трактовка (национална и чисто индивидуална, на група от хора), едно модерно кураторско решение, но и то подлежи на сериозен коментар. И това решение не носи толкова информация, колкото е необходимо, за да предизвика съответните въпроси. Ние просто имаме поднесени едни готови художествено-естетически отговори. Мисля, че това ощетява и подценява българската публика. Защото българската публика обича да мисли и да задава въпроси, не да получава готови отговори.


- Изкушавам се да Ви попитам, какво искате да се случи на русенци тук и сега, докато всички заедно подреждаме съвремието?
- На моите съграждани искам да пожелая да се утрои отново градът, да станат повече русенци в Русе. Този град има нужда да едрее, да възвръща импулса на онази неудържима европейска енергия и самочувствието си на град, в който се случват прекрасни и за първи път в България уникални събития. Този град е дал много и на държавността, и на изкуството, и на културата. Мисля обаче, че нещата вървят в тази посока и няма сила, която да ги спре да се случват тук и сега, с послания към бъдещето и към света.
 

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

 

 

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати
© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design