ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

              
         

Виртуозният джазмен Дидие Локууд замени маестро Гидон Кремер на 55-ото издание на „Мартенски музикални дни”.

Интервю
20.03.2015  |  15:33
1 299
Така вместо фантастичната цигулка „Амати” на Гидон Кремер, в Доходното прозвуча не по-малко фантастичното музициране на Дидие Локууд, който придаде френски темперамент на проекта на „Кремерата Балтика”, наречен TANGO versus JAZZ.

Виртуозният джазмен Дидие Локууд замени маестро Гидон Кремер на 55-ото издание на „Мартенски музикални дни”. Така вместо фантастичната цигулка „Амати” на Гидон Кремер, в Доходното прозвуча не по-малко фантастичното музициране на Дидие Локууд, който придаде френски темперамент на проекта  на „Кремерата Балтика”, наречен TANGO versus JAZZ.

Докато слушах цигулката на Дидие Локууд, си мислех, че маестро Кремер не случайно е избрал на неговото място в Русе да свири прочутият френски джаз цигулар, считан единодушно за наследник на знаменитите Стефан Грапели и Жан-Люк Понти. 

Според много музиканти в класическия джаз, Дидие Локууд винаги е бил и ще си остане от „клана Грапели”, нещо което го прави невероятен изпълнител точно в неподражаемата  акустика на цигулковия джаз. Мнозина се шегуват, че Ликууд е най-добрият в света измежду най-добрите джазмени  и точно поради тази причина никога не превръща инструмента си кухненски миксер. В Русе французинът показа точно това - как се постига контролируема виртуозност на импровизацията. Очевидно неговият апологет и учител Стефан Грапели го е научил на тънкостите да изважда винаги плътен и ясен тон, да се придържа в естетически рамкирано, превъзходно чувство за импровизация, да проявява уважение към джаз-класиката и когато работи в състав - да уважава безпрекословно професионализма на партньорите си. Дидие Ликууд е създател на  едно от най-модерните джаз училища в света, което се нарича „Музикален център Дидйе Локууд”.

След като музикантът  ни поднесе своята виртуозност на 16 март в Доходното, потърсих в споделеното от него на пресконференцията  последователна логиката, за да „сглобя” това интервю. Мисля, че се получи иносказателно и поучително признание за света на музиката изобщо, защото Дидие Локууд, както ще забележите, беше много откровен и истински. В интервюто са използвани и въпроси на други медии.

 

Дидие ЛОКУУД:

 

Българските ритми са изумително фантастични,

благодатни, вдъхновяващи за джаза

 

Желанието ми е да обединя талантите на 21-и век, които свирят всякаква музика, коментира виртуозът

 

 

- Вие дойдохте на мястото на маестро Гидон Кремер, ще успеете ли да го замените сполучливо в неговата грами-формация „Кремерата Балтика”?

- Гидон Кремер е титаничен, много голям и талантлив музикант. А неговият камерен състав „Кремерата Балкита” е отворена към света формация, с много интересни участия и е приемана навсякъде по света. За мен е чест да свиря с тези перфектни музиканти и да участвам в техния проект. А Гидон Кремер влага всичко от себе си в това, което прави и най-вече в музиката, защото истинските музиканти май умеят да правят най-добре само това. Кремер олицетворява постоянната отвореност към съвремието и съвременната музика. Аз се чувствам по същия начин и затова мисля, че двамата имаме нещо общо в това трескаво желание да експериментираме и да сме в състояние при каквито и да е обстоятелства да постигнем онова, което сме замислили.

- Римляните имат една поговорка, която гласи „Обичай съдбата си”. Вие доволен ли сте от съдбата си, от избора на цигулката като инструмент, който ще Ви съпътства през целия Ви живот?

- О, (усмихва се!) аз нямах много голям избор. Израснах в семейство на музиканти, където музиката беше водеща платформа на житейско поведение, начин на съществуване, начин на мислене. Имаше много голям шанс да се превърна освен във всичко останало и в… музикант, и то наистина се случи. Така че нищо необичайно и ефектно като житейски избор не ми беше наложено, то се случи естествено. Аз не мога да бъда нищо друго, освен музикант, поне така мисля, защото май това го умея най-добре.

-Какво е за Вас цигулката, как усещате „дишането” на този инструмент?

- Цигулката е инструмент, който сам се надхвърля, разбирате ли, тя може да надскочи своите музикални особености и възможности, зависи в какви ръце е обаче. Само цигулката може да направи това. Това е инструмент като всички останали, но и още нещо. Цигулката е начин за приобщаване към живота изобщо.

- Костваше ли Ви много усилия разбирането и усещането за това общуване с цигулката?

- Човек винаги във всичко трябва да прави усилия, за да е добър, за да е щастлив от това, което върши. И с цигулката е така. Трябва да се направи усилие, и то доста сериозно усилие. Това съсредоточаване  ме консолидира някак си в живота, направи ме по-креативен и отворен към интересните и непреодолимите неща. Не е по-трудно да се научиш да свириш на цигулка, отколкото, примерно, да свириш на пиано. Но тук вече е отликата между двата инструмента - върху грифа на цигулката е необходимо да намериш перфектния, точния тон, когато свириш. В същото време имаш и определена ритмика на дясната ръка, с която задаваш темпото на свиренето. Трябва да се научиш да слушаш и много добре да чуваш какво свирят другите, защото освен твоята цигулката, другите музиканти също са необходими в цялостното звучене на един концерт.

- Да разбира ме ли,че цигулката и нейният звук са своеобразен резонанс на душата на музиканта, на нашата/човешката душа?

- Да, точно така, това е резонанс на мислите и чувствата, предаден чрез струните и лъка. Само така можеш да накараш душата на цигулката да резонира. Това, което аз съм разбрал от свиренето ми дотук е, че ако искаш да подчиниш инструмента и да го владееш, никога няма да успееш. Това изобщо не е възможно. Както вече казах, цигулката има просто необятни измерения в музикално отношение, тя може да ти дава все повече и повече, но никога няма да се „умори” да го прави. В такъв смисъл, цигулката е много по-силна от нас, от мен самия и аз го знам, усещам го всеки ден, при всяко мое излизане на сцената и досега с публиката. И майсторството е в това как един музикант да направи така, че цигулката ( инструментът) на който свири, да го изразява по най-съвършения начин, но само неговата индивидуалност, защото до характера и индивидуалността на цигулката никой все още не е успял да достигне.

- Значи ли това, че музиката и по-специално добрият звук на цигулката ни прави хармонични и по-смислени хора в забързания 21-ви век?

- За да живееш по-добре с другите, да ги усещаш как вибрират и да се вписваш с твоя ритъм в техните вибрации, т.е., да бъдеш полезно социално създание - музиката е един от посланиците на позитивната енергия да си точно такъв. Това всъщност е да си дадем възможно най-голямата доза, истинска глътка свобода. Да можем да живеем свободно с другите свободни хора.

 - Бяхте ли готов да свирите танга на Пиацола, това, което е в проекта на „Кремерата Балтика”?

-Да, бях готов да го направя, защото съм ги свирил вече. В разговор с Кремер обаче той пожела аз да изсвиря нещо от моя репертоар и така променихме малко предварителната програма на концерта. В това, което свиря, в известен смисъл има нещо от тангото. Защото тангото е първата главна стъпка, увертюра към разбирането на джаза.

- Звучи интересно, каква точно прилика намирате между тези два стила, защото те са доста различни?

- Има ритмично едно и също въведение в музиката и на тангото, и на джаза. Това са ритмични тонове, подредени, разбира се, по свой специфичен начин. Затова се съгласих да вкарам в програмата пиеси, композирани от мен самия, те се доближават до стилистиката на предварителния замисъл на Гидон Кремер. Аз направих доста нови неща, в тях композирах моите виждания за прехода от бароковата музика към джаза, това са  авторски търсения, но се приемат доста добре от публиката, всъщност кореспондират със съвременното мислене и възприятието на музиката изобщо.

-Вие открит човек ли сте, в смисъл, отворен ли сте към всякакъв вид музика, защото музиката е част от световната култура, тя все пак е един от феномените на тази култура?

- Аз наистина съм открит към музиката на света. На планетата има невероятно много талантливи хора и те със сигурност имат какво да изразят чрез музиката. Така направих моята пиеса за две цигулки соло и оркестър, която свирим доста добре с "Кремерата Балтика". Аз представям т.н. „китайска цигулка” в тази пиеса, а със солистите на „Кремерата” ще премерим сили в импровизациите, т.е., те ме поддържат, докато импровизирам, става великолепно шоу и при това смислено, защото е подчинено все пак на ритмиката. Моите импровизации са написани за класически цигулари, а не просто за универсални музиканти, както е общоприето да се мисли в такива случаи. Има импровизация, но тя е подчинена на класическата логика в цигулковото музициране. Ние правим просто една класическа стъпка, импровизирайки музиката на Владимир Козма в пиесата „Мъртви листа”.

- Най-важното качество, което трябва да притежават тези, които се записват във Вашата импровизаторска школа край Париж?

- Не очаквайте от мен да кажа, че това е импровизацията. Първото качество за музиканта, за музикалния човек изобщо е чувството, усещането за… ритъм.

- Откъде сте сигурен, че е точно това, все пак не може един човек, само с чувство за ритъм, да се нарече… музикант?

- Аз съм имал щастието да свиря с най-големите представители на джаза в света. Най-важното, най-първото качество, което те демонстрират, е ритмичното им вместване в музиката на оркестъра, на бандата, с която свирят. Тази ритмика на джаза се нарича по всякакъв начин, но аз и до ден днешен си мисля, че това е просто една… мистерия.

- Познавате ли българската музика ?

- Аз съм записвал в България музика за филми. В момента работя с „Мистерията на българските гласове”. А във Франция имам общ проект с българи цигулари, които се наричат „Варненски цигулки”, в тази формация свири и един много интересен български... гъдулар (произнася с усмивка наименованието на български!). Трябва да кажа, че българската музика е изумително фантастична. Тя е много богата по отношение на ритмиката и е много благодатна, вдъхновяваща по отношение на джаза.

-Ами френският фолклор, не Ви ли върши работа и той?

- Честно да Ви кажа, нашият френски фолклор е изключително беден в сравнение с онова, което притежавате вие като традиция. За мен лично българският фолклор  е едно феноменално откритие.

-Вие приемате ли нашата музика като предизвикателство?

-Наистина е голямо предизвикателство. Първо ми допада неравноделният такт, после това ме увлича, а като започна да го свиря, да го наподобявам, няма как да не остана в магнетизма му. Покоряващо е и зарежда с много адреналин.

-Кое всъщност „предопредели” решението да се профилирате с цигулката в джаза?

- Трябва да помисля добре, преди да отговоря. Аз мисля, че всъщност става дума за избор изобщо към музиката. Има музиканти, които се подготвят да бъдат перфектни изпълнители, за да свирят написана музика. И от другата страна на музицирането са т.н интуитивни музиканти. Не искам да изброявам колко световни джаз музиканти има, които са започнали кариерата си без да знаят нито една музикална нота. При това те са изключителни музиканти. И, забележете, те се оправят в целия класически репертоар, самоуки са. А аз започнах от консерваторията, по нормалния път. До 18 години съм учил класическо образование плюс музиката, разбира се.

          - Лесно ли преминахте от класическата музика към импровизациите?

- Не беше никак лесно, дори в началото беше… невъзможно. Защото бях учил единствено и само музиката на класиците. Процесът на адаптирането се случи много бавно и мъчително. Но все пак се преобърнах. Най-трудно се оправих в хармонията, направо мислех, че няма никога да се получи. Мислех си, че хората ще ме помислят за много неподготвен, страхувах се, че импровизациите, върху които работя и които искам да маркирам, да ги опиша няма никога да се случат в пространството по начина, желан от мен. Единственият, който свиреше сполучливо моите импровизации, беше Йехуди Менухин, разбирате ли, той ги разчиташе и ги свиреше така, както звучаха вътре в мен. И това ме окуражи. Единственото нещо, което все още му липсваше, а той е страхотен музикант, беше достигането на лекотата на ритъма, той свиреше, но аз усещах напрежението му, когато постигаше по някакъв негов начин иначе перфектния ритъм. А иначе от класиката към импровизациите преминах заради нещо много обикновено и дори банално. Аз си счупих много лошо ръката. И спрях да свиря на цигулка в продължение на една година. И после възвръщането към цигулката беше мъчително. Забелязах, че ми е необходима по-осмислена връзка между това, което чувам от инструмента и това, което влиза в съзнанието ми. Като класически музикант бях свикнал да чувам онова, което си представях, че ще звучи от мястото, където точно са поставени пръстите ми върху струните. В импровизациите е точно обратното. Първо чуваш звука и му намираш точното място върху грифа. Наша известна френска шега е, че можем да накараме един класически музикант да спре моментално да свири, като му махнем партитурата. А на джазмена му е достатъчно да има партитура пред себе си, за да спре да свири. Това е шега, разбира се, но е много показателно за сложната амалгама на импровизирането.

-Значи Вие сте имали много ясно намерение, когато създавате училището си за импровизации?

- Точно така, исках да направя следното в моето училище - да откривам самородни таланти в истинския им блясък. Но, както не можем да накараме едно дете от самото начало да започне да чете и да пише, преди да е проговорило, така трябва да култивираме усещането към музиката, преди да се е научило да свири. Нещо подобно правим в моята школа. Желанието ми е да обединя талантите на 21-и век, които са способни да свирят всякакъв вид музика. Затова в моето училище има пълна творческа автономия. Импровизаторът е композитор, който не използва гума, не прави поправки.

 

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати
© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design